Куче ангел
Видях го. Лежеше на тревата, сякаш светът не съществуваше за него, необезпокояван от никого и нищо. Приближих се. Той наддигна муцунка и ме погледна. Нямаше да се уплаши от мен. Той беше куче непукист- свободен, неограничен, луд и..... бездомен. Ходеше, където си поиска, намираше си по някой другар на пътя, после друг, но винаги оставяше някаква следа в сърцата на всички кучета....и всички хора. Те го обичаха.
Той знаеше,че съм добронамерена и не ме лаеше. Едва ли лаеше някого всъщност. Изправи се, а аз го погалих по козината. Като всяка улична превъзходна порода и той беше мръсен, но имаше нещо много нежно в него, нещо неопределено. Аз също го обичах. Беше същество, което бягаше от любовта, защото за него тя беше верига, въже около врата, но въпреки това тя го застигаше. Така беше и този път. Той също ме обичаше. Познавахме се от доста време- той разбираше моята душа, а аз знаех навиците му. Той беше куче с характер, характер на ангел.
Обикновено обикаляше с мен, когато излизах от къщи и отивах до университета или на работа. Той беше моята сянка, пазеше ме. Понякога седяхме на стълбите пред апартамента, в който живеех, и си говорехме- само аз и той в този голям и чужд град. Разказвах му за последната ми връзка, която завърши с много сълзи. Моето малко приятелче ме гледаше със странно красивите си очи и сложи лапа върху ръката ми, сякаш ми казваше:” Не се бой. Аз съм тук и няма да те оставя заради някоя кучка (женско куче!)!”.
Чувствах се добре в неговата компания, успокояваше ме като го галех или просто като го гледах как се припича на слънце. Бях щастлива, а и той също. Имахме странно божествена връзка помежду си. Той идваше и си отиваше, когато поискаше. Аз се притеснявах за него, но вътрешно знаех, че той може да се пази от проклетия лицемерен свят. Мислеше се за слаб, но беше силен; мислеше се за грозен, но беше красив; мислеше се за отрепка, а всъщност беше ангел. Моят ангел. Виждах го не с очите си, а със сърцето си. Затова той беше необикновен и специален.
Красивите неща в живота на човек идват най-неочаквано, но също тъй неочаквано си и отиват.
Знаеш ли къде го видях за първи път? В Стария град, на една улица. Беше много късно вечерта, той стоеше по средата и чакаше... Какво ли? Не знам. Може би мен...а може би не...
Мислила съм да го взема вкъщи и да го опитомя, но и сама знаех, че ще е безсмислено- и двамата щяхме да страдаме много. Аз- защото щях да се привържа към него и следващия път, когато избяга, щеше да ме боли много. Той- защото щеше да бъде мой и нямаше да бъде сам господар на свободата си. Сегашното положение ни удовлетворяваше напълно. Обичахме се по свой собствен начин- това стигаше и на двама ни. Радвахме се един на друг, той знаеше кога точно да се появи.
Един ден се срещнахме пред входа, той ми носеше нещо- беше едно герданче. Не знам откъде го беше намерил или откраднал- нямаше и значение, но не се разделих никога с този подарък.
Всъщност само това и незаличимите ни спомени останаха от него след като една сутрин го видях да лежи неподвижен на улицата. Изтръпнах. Не дишаше, не мърдаше, не биеше сърцето му повече. Той беше мъртъв. Причина- неизвестна, вероятно някоя кола. Последици- празнота в сърцето ми, болка в душата, сълзи в очите. Опомних се. Погребах го. Но не и в сърцето си. Странната ни любов беше все тъй силна. Разбрах. Беше странна, защото той я правеше такава- той беше чудак сред своите, имаше нещо необяснимо в душата му, което караше хората да го чувстват като приятел, а не като куче. Той обичаше всички и всички го обичаха. Но обожаваше само мен. И аз него. Такива бяхме ние- странно божествени.
08/05/2003, Plovdiv-Sofia
Няма коментари:
Публикуване на коментар