сряда, 24 февруари 2010 г.

Една късна утрин

Събудих се рано, свърших малко полезна работа вкъщи, после излезнах в парка да пия кафенце и към 10 часа се запътих към местоработата си и установих един интересен и много приятен факт- да направиш всичкото това е изключително зареждащо с енергия като начало на работния ден! Чудничко.... :) Направо прекрасно!

Как да не искам да отворя очички сутрин и да видя една прекрасна космата бузка до мен... :)))))))

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Извънземно...

Реших днес да не публикувам разказ, а нещо, което напоследък много ми допада да правя- извънземни листа обеци :) Това са извънземни листа с капчици извънземна цветна роса.... :)

Казвам извънземно, защото може би в някой друг свят росата има цвят и е съставена от много други съединения, не само от вода... вътре в капчиците има толкова много малки мехурчета, всяко едно от които е като цял един свят, в който живеят разни и безобразни амеби, чехълчета и други подобни красиви същества....

Надявам се,че все някой ще ги хареса,защото има толкова много живот в тях.....






Повече информация за обеците можете да намерите на www.niadesign.etsy.com

сряда, 17 февруари 2010 г.

Разказ номер 2

Червената роза


Тя се роди, както всички бедни деца в града- на една тъмна улица, захвърлена до кофите за боклук и до спринцовките на наркоманите. Майка й я беше създала такава- с отровата в кръвта, но нямаше много време да мисли за малкото си момиченце, гледаше да се пробута на някого с пари или още по-добре- с дрога.
А тя- малката- израстна от милостиня в тъмната част на големия шумен и светъл град. Знаеше истината за себе си и не се опитваше да залъгва никого- тя беше наркоманка не по свое желание, тя беше осъдена на това! Събираше пари, за да ги даде за поредното пакетче бял прах.
Някъде дълбоко в своето съзнание тя искаше да бъде нормална, весела, даряваща на хората щастие, любов, усмивка. Искаше да радва всички, но животът или по-скоро нейната майка я беше обрекла да бъде такава!
Една вечер валеше сняг, падаше на парцали и се трупаше на земята. Тя гледаше един от най-луксозните хотели в града. Отпред спираха лъскави коли, от тях излизаха господа, облечени в костюми, под ръка с елегантни дами. Навсякъде имаше светкащи надписи- не можеше да се познае, че е вечер. Тя се опияняваше от тази недостижима красота, тъй ослепителна...
Това, което правеше тя най-добре, бяха хартиени розички. Те бяха единственото красиво нещо в живота й и може би щяха да й донесат пари за още наркотици, а пък и щеше да приспи събудилата се в нея съвест за добро. Наистина беше сръчна и изработи много хубави рози за кратко време. Застана пред хотела и започна да убеждава минувачите да закупят от нейната стока. Но това чисто и просто бяха едни хартиени цветя- изкуствени, сухи, никому потребни. Всички я подминаваха, сякаш дори не я виждаха, тя не съществуваше. Единствено портиерът й се усмихваше. Той беше добър, не я изгони от паркинга пред хотела, защото виждаше колко е бедна тя.
Наркотичният й глад се засили, изпадаше в състояния, в които не можеше да се познае. Трябваха й пари. Трябваше да ги накара да купуват. Но как?... Розите трябваше да изглеждат примамливи, великолепни, истински. Затова тя убоде пръстчето си и започна да влива от кръвта си в цветята. Докоснали се до топлината й, те сякаш оживяваха, разцъфваха и изглеждаха като току-що откъснати. Така кашончето, на което бяха сложени, блесна в червена светлина.
Хората започнаха да се заглеждат в нея и в това, което тя предлагаше. Харесаха ги много, изкупиха всичките. А тя- тя се “нахрани”.
На следващата вечер беше направила повече рози- и всичките червени, и всичките обляти с нейната алена кръв. Отново си тръгна доволна. Тя виждаше щастието в очите на хората, когато държаха цветето в ръцете си. Почувства се и тя за миг щастлива. Но отново я измъчваше мисълта за хероина. Не я пускаше, не я оставяше, тялото й жаднееше за отровата.
На третата вечер тя се усмихна на портиера и му подари една роза:
- Тя е за теб- винаги си мил с мен. Благодаря ти!

Той отново й се усмихна, но се виждаше някаква прикрита тъга в него.
Тази същата вечер тя беше донесла много рози. Беше бледа, отпаднала, но “гладът” си искаше своето. Както винаги, всичките рози отново бяха купени. Тя си тръгна и направи поредната дупка във вената си. Искаше да се промени, но не можеше. Нямаше силата. Нямаше волята. Нямаше възможността. Имаше само и единствено желание. Но то не стигаше....
Портиерът отново й се усмихна. Видя я много слаба, почти обезличена. Тя вливаше кръвта си в цветята и сега като че ли нямаше дори капка в самата нея. Нощта беше успешна- спечели достатъчно пари и намери изгоден хероин още преди да се е прибрала в мрачната част на града. В една тъмна уличка зад хотела малкото момиче заби иглата с жълтеникавата течност. Този път беше прекалено много за нейния крехък организъм. Малкото момиченце не усети как заспа................................................завинаги.
Той я следеше след като тя си тръгна от хотела, страхуваше се за нея, защото разбра истината. Намери я... Заплака... В ръката си той държеше нейната роза- все тъй червена и красива- като самата нея.




The ScribbleR
07/04/03,Plovdiv


вторник, 16 февруари 2010 г.

Седмица на разказите ми

Разказ номер 1

Куче ангел

Видях го. Лежеше на тревата, сякаш светът не съществуваше за него, необезпокояван от никого и нищо. Приближих се. Той наддигна муцунка и ме погледна. Нямаше да се уплаши от мен. Той беше куче непукист- свободен, неограничен, луд и..... бездомен. Ходеше, където си поиска, намираше си по някой другар на пътя, после друг, но винаги оставяше някаква следа в сърцата на всички кучета....и всички хора. Те го обичаха.
Той знаеше,че съм добронамерена и не ме лаеше. Едва ли лаеше някого всъщност. Изправи се, а аз го погалих по козината. Като всяка улична превъзходна порода и той беше мръсен, но имаше нещо много нежно в него, нещо неопределено. Аз също го обичах. Беше същество, което бягаше от любовта, защото за него тя беше верига, въже около врата, но въпреки това тя го застигаше. Така беше и този път. Той също ме обичаше. Познавахме се от доста време- той разбираше моята душа, а аз знаех навиците му. Той беше куче с характер, характер на ангел.
Обикновено обикаляше с мен, когато излизах от къщи и отивах до университета или на работа. Той беше моята сянка, пазеше ме. Понякога седяхме на стълбите пред апартамента, в който живеех, и си говорехме- само аз и той в този голям и чужд град. Разказвах му за последната ми връзка, която завърши с много сълзи. Моето малко приятелче ме гледаше със странно красивите си очи и сложи лапа върху ръката ми, сякаш ми казваше:” Не се бой. Аз съм тук и няма да те оставя заради някоя кучка (женско куче!)!”.
Чувствах се добре в неговата компания, успокояваше ме като го галех или просто като го гледах как се припича на слънце. Бях щастлива, а и той също. Имахме странно божествена връзка помежду си. Той идваше и си отиваше, когато поискаше. Аз се притеснявах за него, но вътрешно знаех, че той може да се пази от проклетия лицемерен свят. Мислеше се за слаб, но беше силен; мислеше се за грозен, но беше красив; мислеше се за отрепка, а всъщност беше ангел. Моят ангел. Виждах го не с очите си, а със сърцето си. Затова той беше необикновен и специален.
Красивите неща в живота на човек идват най-неочаквано, но също тъй неочаквано си и отиват.
Знаеш ли къде го видях за първи път? В Стария град, на една улица. Беше много късно вечерта, той стоеше по средата и чакаше... Какво ли? Не знам. Може би мен...а може би не...
Мислила съм да го взема вкъщи и да го опитомя, но и сама знаех, че ще е безсмислено- и двамата щяхме да страдаме много. Аз- защото щях да се привържа към него и следващия път, когато избяга, щеше да ме боли много. Той- защото щеше да бъде мой и нямаше да бъде сам господар на свободата си. Сегашното положение ни удовлетворяваше напълно. Обичахме се по свой собствен начин- това стигаше и на двама ни. Радвахме се един на друг, той знаеше кога точно да се появи.
Един ден се срещнахме пред входа, той ми носеше нещо- беше едно герданче. Не знам откъде го беше намерил или откраднал- нямаше и значение, но не се разделих никога с този подарък.
Всъщност само това и незаличимите ни спомени останаха от него след като една сутрин го видях да лежи неподвижен на улицата. Изтръпнах. Не дишаше, не мърдаше, не биеше сърцето му повече. Той беше мъртъв. Причина- неизвестна, вероятно някоя кола. Последици- празнота в сърцето ми, болка в душата, сълзи в очите. Опомних се. Погребах го. Но не и в сърцето си. Странната ни любов беше все тъй силна. Разбрах. Беше странна, защото той я правеше такава- той беше чудак сред своите, имаше нещо необяснимо в душата му, което караше хората да го чувстват като приятел, а не като куче. Той обичаше всички и всички го обичаха. Но обожаваше само мен. И аз него. Такива бяхме ние- странно божествени.


Драскача (The ScribbleR)
08/05/2003, Plovdiv-Sofia

вторник, 9 февруари 2010 г.

Една бяла утрин в Градската градина

Ако някой ми беше казал,че тази зима ще вали толкова сняг, щях да се разхиля истерично.В сравнение с миналата зима, тази направо ни затрупа :)

Бял пухкав сняг, покрил клоните на дърветата и надвиснал над главата ми, докато вървя из главната алея на градината... много красиво и тихо...чувам само как обувките ми скърцат по снега и ми става едно извънземно, все едно съм някъде в планината -далече от шумните коли, които днес едвам пъплеха по улиците, защото беше екстремно заледено...