сряда, 17 февруари 2010 г.

Разказ номер 2

Червената роза


Тя се роди, както всички бедни деца в града- на една тъмна улица, захвърлена до кофите за боклук и до спринцовките на наркоманите. Майка й я беше създала такава- с отровата в кръвта, но нямаше много време да мисли за малкото си момиченце, гледаше да се пробута на някого с пари или още по-добре- с дрога.
А тя- малката- израстна от милостиня в тъмната част на големия шумен и светъл град. Знаеше истината за себе си и не се опитваше да залъгва никого- тя беше наркоманка не по свое желание, тя беше осъдена на това! Събираше пари, за да ги даде за поредното пакетче бял прах.
Някъде дълбоко в своето съзнание тя искаше да бъде нормална, весела, даряваща на хората щастие, любов, усмивка. Искаше да радва всички, но животът или по-скоро нейната майка я беше обрекла да бъде такава!
Една вечер валеше сняг, падаше на парцали и се трупаше на земята. Тя гледаше един от най-луксозните хотели в града. Отпред спираха лъскави коли, от тях излизаха господа, облечени в костюми, под ръка с елегантни дами. Навсякъде имаше светкащи надписи- не можеше да се познае, че е вечер. Тя се опияняваше от тази недостижима красота, тъй ослепителна...
Това, което правеше тя най-добре, бяха хартиени розички. Те бяха единственото красиво нещо в живота й и може би щяха да й донесат пари за още наркотици, а пък и щеше да приспи събудилата се в нея съвест за добро. Наистина беше сръчна и изработи много хубави рози за кратко време. Застана пред хотела и започна да убеждава минувачите да закупят от нейната стока. Но това чисто и просто бяха едни хартиени цветя- изкуствени, сухи, никому потребни. Всички я подминаваха, сякаш дори не я виждаха, тя не съществуваше. Единствено портиерът й се усмихваше. Той беше добър, не я изгони от паркинга пред хотела, защото виждаше колко е бедна тя.
Наркотичният й глад се засили, изпадаше в състояния, в които не можеше да се познае. Трябваха й пари. Трябваше да ги накара да купуват. Но как?... Розите трябваше да изглеждат примамливи, великолепни, истински. Затова тя убоде пръстчето си и започна да влива от кръвта си в цветята. Докоснали се до топлината й, те сякаш оживяваха, разцъфваха и изглеждаха като току-що откъснати. Така кашончето, на което бяха сложени, блесна в червена светлина.
Хората започнаха да се заглеждат в нея и в това, което тя предлагаше. Харесаха ги много, изкупиха всичките. А тя- тя се “нахрани”.
На следващата вечер беше направила повече рози- и всичките червени, и всичките обляти с нейната алена кръв. Отново си тръгна доволна. Тя виждаше щастието в очите на хората, когато държаха цветето в ръцете си. Почувства се и тя за миг щастлива. Но отново я измъчваше мисълта за хероина. Не я пускаше, не я оставяше, тялото й жаднееше за отровата.
На третата вечер тя се усмихна на портиера и му подари една роза:
- Тя е за теб- винаги си мил с мен. Благодаря ти!

Той отново й се усмихна, но се виждаше някаква прикрита тъга в него.
Тази същата вечер тя беше донесла много рози. Беше бледа, отпаднала, но “гладът” си искаше своето. Както винаги, всичките рози отново бяха купени. Тя си тръгна и направи поредната дупка във вената си. Искаше да се промени, но не можеше. Нямаше силата. Нямаше волята. Нямаше възможността. Имаше само и единствено желание. Но то не стигаше....
Портиерът отново й се усмихна. Видя я много слаба, почти обезличена. Тя вливаше кръвта си в цветята и сега като че ли нямаше дори капка в самата нея. Нощта беше успешна- спечели достатъчно пари и намери изгоден хероин още преди да се е прибрала в мрачната част на града. В една тъмна уличка зад хотела малкото момиче заби иглата с жълтеникавата течност. Този път беше прекалено много за нейния крехък организъм. Малкото момиченце не усети как заспа................................................завинаги.
Той я следеше след като тя си тръгна от хотела, страхуваше се за нея, защото разбра истината. Намери я... Заплака... В ръката си той държеше нейната роза- все тъй червена и красива- като самата нея.




The ScribbleR
07/04/03,Plovdiv


Няма коментари:

Публикуване на коментар